Тайните на старите български градинари

От Лясковец до ….Новия свят

От Леонора Лекова

България не е родина на доматите, тиквичките и патладжана, но има принос те да се наложат на трапезата на европейците в началото на 19 век. Заслугата е на  гурбетчиите от Лясковец, които пренесли тези зеленчуци от Цариград и започнали да ги отглеждат в градините си –  първо у нас, после в съседните държави, а накрая в Австрия и Германия. Постепенно произведеното от българи се превърнало в марка, която купувачите търсели, защото зеленчукът бил вкусен, а продавачите  – ведри и усмихнати за разлика от много търговци в наши дни. През 40-те години на миналия век занаятът внезапно западнал. Едно от обясненията на историците е, че лясковчани изучили децата си, които масово станали чиновници, и вече нямало кой да върти мотиката в бахчите.

Как се става градинар

В началото на 18 век лясковски младежи започнали да заминават на групи в Цариград, където започвали работа в гръцките и турските бахчи – така по това време наричали зеленчуковите градини. Оттам прихванали занаята и тъй като по родните им места нямало достатъчно свободни земи, започнали да обработват площи в Румъния, Молдова и Сърбия. По-късно разширили периметъра на действие, а някои заминали отвъд океана – в Аржентина и Америка.

Много интересни сведения за този период има в книгата на Цани Гинчев, който е потомък на първите лясковски производители.

По онова време повечето зеленчуци, които днес присъстват в менюто ни – тиквички, грах, бамя, патладжан, моркови, чушки и домати, били почти непознати в Европа. Картофите били смятани за храна на бедните, а доматите  – за декоративно растение. Радвали им се, но не ги вкусвали, тъй като мислели, че са отровни.

Когато българите изнесли стоката си по европейските пазари, първоначално тя била посрещната с  резерви, така, както днес някои гледат на брюкселското зеле и аспержите. Запазени са спомени за  комичен случай в Сърбия, когато нашенци си направили майтап с местните селяни и им казали, че патладжаните се пекат, варят и се наричат арабски яйца.

Българите били толкова упорити и работливи, че в чужбина успели да направят добри пари. Всеки калфа като изучавал добре градинарското изкуство, а най-вече отглеждането на разсадите и прекарването на водата отивал в друг град и си е отварял нова градина. Така в продължение на 15-20 години във Влашко не останал градец, в който да не е имало българска бахча.

Ключът към успеха

На първо място те затворили цикъла на производство. Произвеждали сами семената си,  правели и разсадите си. Имали успехи дори във висшия пилотаж – селекцията на сортовете. В музея се съхраняват семена от зеленчуците, които са били отглеждани по това време – бамя, патладжан „Син-12“, тиква „Мускатна“(цигулка), Цвекло салатно – “Манголд“, салата юнска “Едра”, салата зимна, целина „Пражка“, диня „Петровка“, копър „Местен“, както и няколко вида лук – лясковски, ресенски, самоводски каба лук и други.

Правили градините си до водоизточник, като ноу-хауто им било градинарското колело, наречено долап, с което напоявали растенията и успявали да се преборят със сушата.

 

 

Снимка от: “Музей на губетчийското градинарство” – гр. Лясковец

Това е доста сложно съоръжение, което днес е представено в Музея на гурбетчийското градинарство в Лясковец. Състои се от две дървени колела. Някога едното се въртяло с помощта на волове и задвижвало другото, което чрез множество кофи загребвало вода от реката. После тя се пускала по система от канали и стигала до всяка леха. Долапчийството било сложен занаят, затова групите, които тръгвали на гурбет, водели задължително майстор със себе си.

Лясковските градинари имали и други тайни. Твърди се, че докато унгарците и германците поливали растенията един път седмично,  българите правели това всеки ден и знаели какви са нуждите от вода на всеки зеленчук. Умеели да „подмамят“ водата и да я закарат до края на вадата, така че живителната течност да стигне до всяко растение.

Снимка от: “Музей на губетчийското градинарство” – гр. Лясковец

Във лехите засаждали едни до други зеленчуци, които при своето развитие не си пречат. След пълното прибиране на един вид зарзават, веднага отглеждали друг, което водело до непрекъснато използване на наторената земя. Така изкарвали по няколко реколти. Борбата с  вредители водели като правели отвара от вид дървесна гъба. С нея пръскали заболелите растения.

За съжаление, днес няма човек в Лясковец, който да пази тайните на този поминък, а и повечето хора гледат лозя вместо зеленчуци.

Снимка от: “Музей на губетчийското градинарство” – гр. Лясковец

 

Харесайте страницата ни във Facebook!